Събудих се тази съботна сутрин със силна болка в слепоочията, с чувство за предстоящ „бирен шус”. Разбрах, че съм се събудил много по-рано, отколкото исках...спомних си как беше минала вечерта и за пореден път в януарския месец зарових засрамено глава под одеялото си и се опитах да заспя отново, за да забравя за миг поне случките от предната вечер. Не че нещо особено се беше случило, но аз отново проявих „таланта” си да бъда в центъра на вниманието с поредните глупости. Но това, иска ми се да вярвам, се дължеше на количеството мастика. Потанцувахме, попяхме, попоръчвахме бира с маска и шапка на лицето, осветени в червено от наклонената лампа на челника...с една дума – позабавлявахме се!
Изобщо не съм си и представял, че тази, толкова измъчена утрин, ще бъде предвестник на нещо голямо, нещо хубаво. А то започна от мига, в който прочетох една статия за дъщерята на президента Желю Желев...много вдъхновяваща. И така, разбрахме се с една колежка да ходим да се запишем в Народната библиотека, поради предстоящото писане на дипломни работи. Тръгнахме с нея, минахме през Онда за по едно кафе, защото ни заваля зверски дъжд, а аз бях без чадър и ми се наложи да се развявам с розов чадър, защото тя настояваше аз да го нося. Изненадващо много чужденци срещнах из цяла София, продължихме към библиотеката и там се сблъскахме с администрацията и методиката на издирване на книги по каталог...мили небесни Боже! Как можа да позволиш подобно нещо да бъде сътворено на таз земя?! Вдигнах ръце! Отказах се да търся, защото лелките, които трябваше да ми помагат се оказаха истерички и с „леки” отклонения, а същевременно системата там не е за обикновени хора. Сега разбирам защо охраната ми каза, че няма намаление за студенти, защото в библиотеката ходели само студенти и професори (а студентите – за да си напишат дипломните като мен). Тръгнах си към метрото и се сетих за статията. Тогава настъпи такъв момент, в който исках да литна от щастие. А преди този ден, в продължение на седмици, вероятно и месеци бях посърнал до неузнаваемост.
Необяснимо е човешкото настроение. Един път си горе, в следващия момент си долу...всъщност това е като всичко останало в живота. Всяко нещо си има своя връх и съответно залез. Уви...
