Последната 2007 година се оказа една изключително пъстроцветна година в лично-емоционален план. Никога досега не са ми се случвали толкова сериозни раздели и толкова сериозни хлътвания. От всичко по малко, а тук-там и по много. Само дето емоциите са в повечко ми се струва. Но емоциите за мен винаги са имали и положителна страна. Тогава разбираш, че си жив. Провокират те да мислиш творчески. Започваш по друг начин да чуваш и усещаш, променят ти се възприятията към света. Затова разделите имат и хубава страна. Разтърсват собствения ти свят и попадаш в Алисиния свят на чудесата. Но всяко чудо си има граници. Защото знаем какво става с количествените натрупвания, а именно водят до качествените промени, което хич, ама хич не ми се нрави като идея. Трябва да се внимава! Като с алкохола!

Препускайки през месеците спокойно можем да се спрем върху 10-ия месец от нашата 2007 година. Това беше месец на пълния провал, месец на голямата депресия (подобно на октомври 1929 г. :) ). През този месец успях да си счупя крака и това автоматично ме запрати със звучен шамар за един месец вкъщи, на топло, изолиран от света, със спорадични посещения (почти като затвор). Успях и да се разболея, което допринесе за емоционалния срив, но най-неприятното от всичко беше раздялата с едно момиче – моето момиче. И така започна този велик месец в моята 24-годишна история...

Цветът, който най-много ми подхождаше бе черно, въпреки жълтите листа навън, музиката, която най-много ми се слушаше беше Джеймс Блънт (по дяволите този лигльо J ), алкохолът, който ми се консумираше – Джак Даниелс (заради символиката на черния етикет...е, също така и заради хубавия аромат). Въобще това беше време, за което дори и не искам да си спомням вече. Макар че е леко смешно последното изречение, защото това време беше до преди само два дни. Но това само по себе си е достатъчен повод да искам да говоря за него в минало време вече или по-скоро да убедя себе си, че то е минало. Поне със сигурност мога да твърдя, че е поставено началото на края.

Всъщност основната причина, поради която седнах да пиша беше поводът за това начало на този край! А тя беше толкова неочаквана, колкото и причината за черния цвят, Джеймс Блънт и Джак Даниелс. Но как започна всичко...

Първо искам да спомена за Пилето...Това е човек, който създава едно много странно и хубаво чувство у хората. За съжаление тези люде са на изчезване вече. Тя носи в себе си всичко човешко и същевременно човек в нея може да открие голямо изкуство (това е трудно за обяснение). Въобще този герой ми напомни, че светът е жив и сме си прекарвали много готино двамата, а и тримата, а понякога сме били и стълпотворение. Да не говорим, че нейният ентусиазъм е изключително зареждащ, а солидарността й е поразяваща. Но най-интересното е, че открих Пилето именно по време на Черния октомври, а се познаваме иначе от близо 10 години.

Да се върнем на повода за началото. С Пилето отидохме на един концерт в Полския център. Свиреха Шопен. Причината да отида на това събитие беше, че този композитор наистина ми е най-любимият и не исках да пропускам за нищо на света. Разбира се с Пилето се бяхме запасили с фотоапаратите. Концертът започна...Започна с Валс номер 3, след което продължи с Балада номер 1 и т.н. Изпълнителите бяха изключително добри. Снимките валяха една след друга. За съжаление моята мобилност е твърде ограничена и трябваше да се задоволя със снимане между хората пред мен. И...поводът се появи!

Дойде ред на четвъртия изпълнител. Тя се появи, изключително елегантна, с прибрана коса, симпатична, облеклото й бе в черно. Приятно излъчване. Представи се, но от гласа й си личеше колко е притеснена. Успях да доловя бегло фамилията й. Направи ми впечатление, че не беше типично българска, но не усетих акцент в говора й. Седна пред пианото, съсредоточи се, цялата зала утихна. Чуваше се само звучният обектив на Пилето. И изведнъж...тя засвири, но не просто засвири с пръсти, ами тя свиреше с цялото си същество. Още от първия клавиш, който натисна, сякаш ударна вълна ме повали от стола. Беше уникално усещане! Пилето възкликна колко е яко! Аз се съгласих. Пианото продължаваше да свири, а изпълнителят говореше с всеки свой жест, с всеки един мускул от лицето си, с всяко движение на ръцете си. Бях поразен! Наистина поразен.

После ходихме на кино поразени с Пилето, след което се прибрах поразен в нас и до този момент продължавам да бъда поразен. И не спирам да слушам Шопен с надеждата, че някой ден отново ще видя подобно изпълнение на този велик за мен композитор.